Tag Archives: приказки

Полунощни приказки от Емил Верхарн

НОВА КНИГА

Суховата средновековна картина попада в салон с пищни ренесансови изображения и с присъствието си постепенно води до разтопяване на тяхната блажност; статуя на Богородица във фламандско селце оживява навръх Коледа и отива в селската църква, където всички картини и статуи пеят химни в нейна чест до идването на нищо неподозиращия клисар; след края на спектакъл с викане на духове във водевилен театър водещият магнетизатор става свидетел на същинска вакханалия на призраци и духове… „Полунощните приказки“ на именития белгийски поет Емил Верхарн (1855–1916) удивляват със своята мистична и паранормална нагласа, която изчезва в по-нататъшното творчество на автора, но вече съдържат визионерската образност, така характерна за Верхарновия стил. Писани съвсем в началото на творческия му път (1884 г.), тези негови „младежки увлечения“ дават съвсем различна представа за твореца, преди да се превърне в известния по цял свят поет на новите времена.

Advertisements

Вече в книжарниците

Image

Излезе от печат

„Приказки за Каприн“ от Морис Карем
Или илюстровани приказки за средно тежка нощ
Премирани с наградата „Виктор Росел“ 1947 г.
Превод: Магдалена Леви

– Понеже беше много послушна, сега ще ти разказвам приказки.
– Значи не ме обичаш вече – отвръща Каприн. – По-добре ме прегърни.
И лукаво рисува сърце върху моя лист хартия.
– Хайде, седни на коленете ми!
– О, знам, че си готов да ме прегърнеш, обаче това доказва ли, че ме обичаш?
– Щом не ми вярваш, да идем заедно да питаме люляка от живия плет. Той няма никакъв интерес да лъже… Друже люляко, аз не обичам ли вече Каприн?
Люлякът леко свежда цъфнала глава към прозореца и прошепва:
– Все едно да ме питаш дали водата, която тече в прерията, не обича вече коритото си от камъчета.
– Добре! Каприн, как ти се струва?
– О, това не доказва нищо. Всички цветя те познават.
– А ако попитаме чинката, която свирука на ябълковото дърво? Хей, дружке чинке, аз не обичам ли вече Каприн?
Чинката ги поглежда с лъскави очи и се разсмива:
– Все едно да ме питаш – казва тя – дали дървото не обича вече градината, в която расте!
– Как ти се струва?
– Това не доказва нищо. Всички птици те познават!
– Все пак нали няма да кажеш, че познавам онова облаче, което приближава към нашата къща? Ще попитам и него.
– Все едно да ме питаш – отвръща то – дали вятърната мелница, която виждаш ей-там, не обича вече вятъра.
– Добре! Каприн, убеди ли се?
– Ама ти си приятел и с облаците!
– Тогава искаш ли да почакаме до вечерта? Ще попитам която звезда ми посочиш.
– Не, не! Това не са доказателства. Цветята, облаците, птиците, звездите са ти приятели и аз често ги виждам да ти кимат.
– Тъй да бъде! След като нямаш доверие нито на цветята, нито на облаците, нито на птиците, нито на звездите, дано поне повярваш на сърцето, което сама нарисува преди малко. Искаш ли да ми подадеш ножиците?
Внимателно изрязвам сърцето, нарисувано върху листа хартия.
– Красиво сърчице, имам нужда от твоята помощ. Каприн твърди, че не я обичам вече. Ако тя се лъже, искаш ли начаса да станеш птица и да полетиш?
Тутакси от двете страни на сърцето изникват две
малки крилца и то започва да пърха из стаята.
– Е, добре! – възкликвам аз тържествуващ. – Какво повече ти трябва?
– О, това пак не доказва нищо – отвръща Каприн и внимателно хваща за крилцата сърцето, кацнало на китката й. – Птиците са ти приятели и бързо ще ти заемат две крилца. Знам, че ако помолиш сърцето да се обсипе с маргаритки, да се превърне в облак или да заискри като звезда, то ще ти се подчини.
– Тогава нека това сърце отново стане обикновено късче хартия – казвам аз намусен. – Върни ми го.
И така рязко го дръпвам от ръцете на Каприн, че то се скъсва. Развълнувана, тя ме стиска за китките.
– Спри, спри, ама че си лош! Виж, сърцето кърви…
– Вярно – смутено признавам аз, забелязал капка кръв, бликнала на скъсаното. – Но ти винаги гледаш да ме ядосаш.
– Не се сърди – казва тя и се настанява на коленете ми. – Прегърни ме, знам, че ме обичаш, само че бих искала да ми го повтаряш по-често. А сега, понеже съм много послушна, разказвай…


– Понеже беше много послушна, сега ще ти разказвам
приказки.
– Значи не ме обичаш вече – отвръща Каприн. – По-добре ме
прегърни.
И лукаво рисува сърце върху моя лист хартия.
– Хайде, седни на коленете ми!
– О, знам, че си готов да ме прегърнеш, обаче това доказва ли,
че ме обичаш?
– Щом не ми вярваш, да идем заедно да питаме люляка от
живия плет. Той няма никакъв интерес да лъже… Друже
люляко, аз не обичам ли вече Каприн?
Люлякът леко свежда цъфнала глава към прозореца и
прошепва:
– Все едно да ме питаш дали водата, която тече в прерията, не
обича вече коритото си от камъчета.
– Добре! Каприн, как ти се струва?
– О, това не доказва нищо. Всички цветя те познават.