Tag Archives: белгийска литература

Излезе от печат „Гората на Аполинер“

ApolinerАвтор: Кристиан Либенс
Заглавие:
 “Гората на Аполинер“
Преводач: Розалина Дочева
ISBN: 9789548586214
Първо издание: 2014 г.
Меки корици: 115  стр.

Цен: 6.00 лв.

Прескачам малък ров и поемам по Веке. Имам усещаето, че главата ми е леко замаяна. Дали е последица от мълнията или от последвалата ми уплаха…“

Купи от Продавалник

Advertisements

„Гората на Аполинер“ на български

imagesАвтор: Кристиан Либенс

Превод от френски: Розалина Дочева

Превод на стиховете: Красимир Кавалджиев

През лятото на 1899 г. в областта От Фан младият арденски учител Пиер среща Вилхелм дьо Костровицки, който по-късно ще стане известен под името Гийом Аполинер…

Кристиан Либенс „си е представил едно ваканционно приятелство – между „руския барон”: авантюрист, пътешественик, шегобиец, любознателен към всичко, и един жител на Ставло, негов връстник: младеж разсъдлив, скромен и със здрави корени… Описва само достоверности: запленението на чужденеца, дете на Юга, по зелените гори на Севера, неговото забавление и заинтересованост от валонския начин на изразяване и още – любовта… В тази книга преоткриваме гората, „гората на Аполинер” (Бернар Гьор).

Кристиан Либенс е роден през 1954 г. във Вервие, Белгия. Кариерата си започва като секретар на белгийския писател Алекси Кюрверс. Либенс е редактор на поредицата „Мегре” на издателство „Ашет”, литературен критик, експерт в Министерството на културата на Валония. Автор е на двайсетина книги в различни жанрове – поезия, есета, разкази, романи.

„Полунощни приказки“ от Емил Верхарн вече и в електронен формат!!!

VernharКУПИ СЕГА [натисни тук]

Издателство: Библиоскоп
ISBN: 978-954-8586-20-7
Година: 2013
Формати: epub, mobi

Суховата средновековна картина попада в салон с пищни ренесансови изображения и с присъствието си постепенно води до разтопяване на тяхната блажност; статуя на Богородица във фламандско селце оживява навръх Коледа и отива в селската църква, където всички картини и статуи пеят химни в нейна чест до идването на нищо неподозиращия клисар; след края на спектакъл с викане на духове във водевилен театър водещият магнетизатор става свидетел на същинска вакханалия на призраци и духове…

„Полунощните приказки“ на именития белгийски поет Емил Верхарн (1855–1916) удивляват със своята мистична и паранормална нагласа, която изчезва в по-нататъшното творчество на автора, но вече съдържат визионерската образност, така характерна за Верхарновия стил. Писани съвсем в началото на творческия му път (1884 г.), тези негови „младежки увлечения“ дават съвсем различна представа за твореца, преди да се превърне в известния по цял свят поет на новите времена.

 

Гората на Аполинер

Очаквайте скоро на български „Гората на Аполинер“ от белгийския писател Кристиан Либенс. Един роман, ограден с кавичките на литературния хаос на настоящето

Untitled

Север
север
животът в теб се мръщи
с дървета могъщи
и сгърчени
В теб животът хапе
смъртта
и я ръфа
когато вятърът полъхва.

Мамка му! Четете Фройд?!

ОЧАКВАЙТЕ НОВАТА КНИГА НА ИК „БИБЛИОСКОП“

Ален ван Крюхтен е виден белгийски писател и преводач от полски, руски, английски, нидерландски, немски. Автор е на романи, пиеси, критически студии, есета и т.н., сред преводите му на френски са произведенията на Мрожек, Ружевич, Чапек, Зиновиев и др. Като добър познавач на полската литература с преводите си въвежда във френскоезичния свят един екстравагантен полски автор от първата половина на ХХ в., Станислав Игнаци Виткевич – Виткаци (едно от най-непослушните деца на полската литература), който се самоубива при нахлуването на немските войски в Полша през 1939 г., убеден, че настъпва краят на света. Освен с налудничавите си есета и екстравагантни пиеси, израз на изпреварил времето си абсурдизъм, Виткаци е известен и със сложните си взаимоотношения със своите родители. „Четете Фройд, мама му стара!“ е пиеса, в която проличава връзката между творчеството и личния живот на този неистово гениален автор.

Полунощни приказки от Емил Верхарн

НОВА КНИГА

Суховата средновековна картина попада в салон с пищни ренесансови изображения и с присъствието си постепенно води до разтопяване на тяхната блажност; статуя на Богородица във фламандско селце оживява навръх Коледа и отива в селската църква, където всички картини и статуи пеят химни в нейна чест до идването на нищо неподозиращия клисар; след края на спектакъл с викане на духове във водевилен театър водещият магнетизатор става свидетел на същинска вакханалия на призраци и духове… „Полунощните приказки“ на именития белгийски поет Емил Верхарн (1855–1916) удивляват със своята мистична и паранормална нагласа, която изчезва в по-нататъшното творчество на автора, но вече съдържат визионерската образност, така характерна за Верхарновия стил. Писани съвсем в началото на творческия му път (1884 г.), тези негови „младежки увлечения“ дават съвсем различна представа за твореца, преди да се превърне в известния по цял свят поет на новите времена.

Вече в книжарниците

Image

Излезе от печат

„Приказки за Каприн“ от Морис Карем
Или илюстровани приказки за средно тежка нощ
Премирани с наградата „Виктор Росел“ 1947 г.
Превод: Магдалена Леви

– Понеже беше много послушна, сега ще ти разказвам приказки.
– Значи не ме обичаш вече – отвръща Каприн. – По-добре ме прегърни.
И лукаво рисува сърце върху моя лист хартия.
– Хайде, седни на коленете ми!
– О, знам, че си готов да ме прегърнеш, обаче това доказва ли, че ме обичаш?
– Щом не ми вярваш, да идем заедно да питаме люляка от живия плет. Той няма никакъв интерес да лъже… Друже люляко, аз не обичам ли вече Каприн?
Люлякът леко свежда цъфнала глава към прозореца и прошепва:
– Все едно да ме питаш дали водата, която тече в прерията, не обича вече коритото си от камъчета.
– Добре! Каприн, как ти се струва?
– О, това не доказва нищо. Всички цветя те познават.
– А ако попитаме чинката, която свирука на ябълковото дърво? Хей, дружке чинке, аз не обичам ли вече Каприн?
Чинката ги поглежда с лъскави очи и се разсмива:
– Все едно да ме питаш – казва тя – дали дървото не обича вече градината, в която расте!
– Как ти се струва?
– Това не доказва нищо. Всички птици те познават!
– Все пак нали няма да кажеш, че познавам онова облаче, което приближава към нашата къща? Ще попитам и него.
– Все едно да ме питаш – отвръща то – дали вятърната мелница, която виждаш ей-там, не обича вече вятъра.
– Добре! Каприн, убеди ли се?
– Ама ти си приятел и с облаците!
– Тогава искаш ли да почакаме до вечерта? Ще попитам която звезда ми посочиш.
– Не, не! Това не са доказателства. Цветята, облаците, птиците, звездите са ти приятели и аз често ги виждам да ти кимат.
– Тъй да бъде! След като нямаш доверие нито на цветята, нито на облаците, нито на птиците, нито на звездите, дано поне повярваш на сърцето, което сама нарисува преди малко. Искаш ли да ми подадеш ножиците?
Внимателно изрязвам сърцето, нарисувано върху листа хартия.
– Красиво сърчице, имам нужда от твоята помощ. Каприн твърди, че не я обичам вече. Ако тя се лъже, искаш ли начаса да станеш птица и да полетиш?
Тутакси от двете страни на сърцето изникват две
малки крилца и то започва да пърха из стаята.
– Е, добре! – възкликвам аз тържествуващ. – Какво повече ти трябва?
– О, това пак не доказва нищо – отвръща Каприн и внимателно хваща за крилцата сърцето, кацнало на китката й. – Птиците са ти приятели и бързо ще ти заемат две крилца. Знам, че ако помолиш сърцето да се обсипе с маргаритки, да се превърне в облак или да заискри като звезда, то ще ти се подчини.
– Тогава нека това сърце отново стане обикновено късче хартия – казвам аз намусен. – Върни ми го.
И така рязко го дръпвам от ръцете на Каприн, че то се скъсва. Развълнувана, тя ме стиска за китките.
– Спри, спри, ама че си лош! Виж, сърцето кърви…
– Вярно – смутено признавам аз, забелязал капка кръв, бликнала на скъсаното. – Но ти винаги гледаш да ме ядосаш.
– Не се сърди – казва тя и се настанява на коленете ми. – Прегърни ме, знам, че ме обичаш, само че бих искала да ми го повтаряш по-често. А сега, понеже съм много послушна, разказвай…